ДО ПОСЛЕДЕН ДЪХ

Дървото го няма.

Няма го дървото.

И тебе те няма.

Няма те.

Не питам защо.

И не искам да питам.

Знам, че отговор няма.

Сега всичко е безтегловно.

Безкръвно.

Безстрастно.

Това “всичко” е сбор от очи и памет.

Само очи, които гледат и виждат.

Само памет, която извира

от недрата на съзнанието

и точно подрежда мозайката

на отминалото време.

Виждам началото и края.

Виждам края на началото.

Гледам и виждам…

Как студеният вятър

поваля топлата, стенеща бреза.

Как черната земя поглъща

белия ствол и разлюлените клони

с трепетликови листа.

Буренясва пръстта.

Не ражда живот.

Тъга.

Студ.

Пустош.

И много бурени, ронещи безутешни сълзи.

Моите изсъхнаха.

Мартенски дъжд изми лицето ми.

Разля се усмивка по устните –

по-слънчева отвсякога.

Усмихвам се, защото дишам въздух

с мечти за хубавото УТРЕ.

Тръпнещ въздух, с дъгоцветни мечти.

Няма ги безстрастието,

безкръвието и безтегловността.

Има я моята мисъл:

“Ако краят е началото на

нещо ново – тогава е хубав!”

Ще посадя ново дърво.

Ще те срещна отново.

Тогава ще бъда с теб

до последния ден!

Толкова далечен ден

и толкова невъобразимо светъл.

До последен дъх! С теб!